издателства

Започнах да схващам. Имаш два варианта – плащаш, за да отпечатат ръкописа и после си търсиш пазар или пращаш до всички издателства (които обаче на са посочили никъде по сайтовете си как става) ръкописа си и се надяваш да защитават авторските права на книжле, което се готвиш да подмяташ в десетки електронни пощи... Да кажем, че е като игра, някакво предизвикателство... утре изпращам ръкописа до 15 издателства с един съпроводителен е-мейл и без гаранция за защита на авторските ми права. И чакам.
...До сега е сенднат до 2 издателства - колибри и ера... на някакви подметнати е-мейл адреси. Доста съмнително.
В рамките на деня и двете издателства ми отговориха, с което ме изненадаха - Колибри не издават детски романи, новели, разкази и поезия и приемат ръкописите в разпечатка - отговарят в шест месечен срок.
Ера ме помолиха да дам данни за себе си и кратка бележка за какво се разказва, за да знаят дали въобще отпечатват такъв жанр.
Та с две думи - издателствата на дават координати, защото не разглеждат ръкописи, ако не са написани до София 1000.... Господи, колко средновековно!!! Но съм изключително благодарна за любезните отговори - явно куртоазията се толерира.

My first e-book is on its way?

Ten days from the beginning I can now proudly announce that my piece of art was well accepted at 50%... One of the two e-book publishers answered my request and approved my manuscript. So… eventually the beginning of the experiment has its happy… hmmm ending? Amongst my friends the results are more… diverse. As a matter of truth I am still waiting for comments – either they are lazy readers or it’s about the quality of the manuscript. So cross fingers and in short terms I will most probably become not-so-well-known author of an e-book, available in the internet. I want to thank my friends who gave me photos! I am not quite sure what to do next but I’ll improvise… And I have to admit it is really easy nowadays to express yourself if you just try to.

Пътешествия във фантазията

Пътешествия във фантазията

Напоследък сякаш всички искаме да се махнем оттук. Поне аз със сигурност искам. И едновременно с това не ми се ще. Не защото ме е страх, все пак сме млади и безсмъртни... а защото има една силна надежда, че не всичко е загубено. За съжаление, ако трябва да бъдем реалисти, а то както знаем, не е задължително, повечето хора в България са лишени –съвсем насилствено – от възможност за ментално развитие и са силно ангажирани в задоволяване на потребностите на първосигналните пориви, докато тези, които са одухотворени са толкова откачени, помпозни и самоубийствени, че ти се ще да си изтръгнеш творческите пориви с голи ръце, само и само да не заприличаш на тях. Така че остава добрият стар въпрос – мога ли да се докосна до изкуството без да потъна в неговата бездънност и още по-лошото в неговите практически „български” измерения.

Изграждането на гражданско общество не може да се случи преди да се повдигне/ създаде човешкият дух. А в България оскотелите очички те гледат, както от Рено 19, така и от Бугати-то. А трябва да се съгласим, че в София рядко можеш да видиш Рено 19.

Освновната идея на пътешествията във фантазията не е в това да си седиш в мизерията и да викаш „Добре ми е, супер, аз сега съм във Фиджи”... Идеята е, когато отидеш във Фиджи да си жив и наистина там – ти, индивидуалният ти, да си отишъл на някое готино място и да му се насладиш, така както празноглавецът никога няма да може. Защото, когато умрем, умираме сами и не можем да вземем нищо със себе си, затова, трябва ние да сме най-ценното нещо, което имаме на целия свят. (Добре де, малко егоистично звучи, но все пак, тезата не е лоша :D)

Така че, когато тръгна за ранно море тази година или за някое друго готино място или преживяване, ще видя как се чувства и как възприема човек, една идея по-творчески изразен, отколкото беше миналата година. Надявам се някои хора да се сетят, че скоро имам рожден ден и да се замислят колко як подарък всъщност е един четец за електронни книги (Ели, предварително благодаря)! Знам, че добрата стара хартиена книга е много по-яка, но идеята да си чета на брега на морето или басейна нещо яко без да цапам страниците с плажно олио и без да си вадя очите от слънцето, много ми харесва!

Ако имате готини снимки за корица, каквито и да са, стига да си Ви харесват, а и защо не, да изразяват Вас по някакъв начин, пратете ми ги. Ще гарантирам авторските права, все пак юристите дебнат (а ако не дебнат, значи трябва да им звънна пак)! 
П.С. Гларуси в София?? (и нямам предвид хора от Варна/Бургас, а птици в небето над Сточна гара)

Трети ден няма вести от издателствата - но те в крайна сметка са само две. Следващият ми проблем, след корицата и заглавието (което няма как да не се съглася с мнението, че си тежи на плещите на автора), следващият проблем е формата на разпространение и трябва ли или не да има превод на английски език.
За да се преодолеят държавните граници (а все пак говорим за изкуство - би трябвало да има международен характер) преводът на английски език е почти задължителен. Само че... освен, че ще загубя почти толкова време, колкото за да напиша ръкописа, ще загубя красотата на изказа, красотата на българския език и игрите с него. Но въпреки това, мисля си, ще бъде добро предизивикателство да видя какво ще се получи в превод.
Проблемът е, че все още нямам достатъчно събрани положителни коментари... и не знам дали просто няма да е един добър начин да си загубя времето.

The beginning - Welcome to the other side

На 15.03.2012г. заставам доста по-близо до това, което искам да съм.
Welcome to the other side
Ще се съгласите всеки има и друга страна и нека проследим какво ще стане, ако обърнем "другата страна" напред?
Начало на експеримент №1 - днешна, 15.03.2012г.:
-условия на експеримента - създаване на ръкопис (всъщност не е точно ръкопис, но да не бъдем буквалисти), проза в размер 97 стр., няма заглавие; май няма и жанр...
-задача - публикуване на ръкописа;
-до сега направено - вчера са изпратени два екземпляра от ръкописа до два сайта за е-книги; освен това се занимавам с четене на всякакви мъдри статии как точно става тая работа;
-основни притеснения - ами... от къде да започна? Основните притеснения са принципно извън собствения ми свят и са позиционирани в алтернативната реалност, в която нещата в България се случват. Нямам особени ИТ skills, да видим как точно ще стане разпространението на ръкописа.

МНОГО ВАЖНО! Не знам защо обаче от повечето български сайтове за книги лъха на застояло, мизерно и трагично. Очаквам отвсякъде да изскочи някоя сълзлива поема за несподелена любов или училищни трепети, стил страничките във вестниците за "млади таланти"... само че вече под формата на някой мигащ в убито жълто нов прозорец, от който всячески ти се иска да се оттървеш. С две думи - малко са жалки.

Така че много ми се иска ръкописът ми да не бъде обесен на някой подбен сайт. Но ще проследим процеса... възможно е това да е кулминацията на творческата ми кариера, а може пък и всичко да си остане за родата и френдовете! :Ррр

1. Задача за 15.03.2012г. - избиране на корица (да, работата е малко стил каруцата пред коня, но какво пречи....): Пускам смс-и на свободните си креативни приятели, които да почват да търсят в интернет - Вярно е, че съм всестранен талант, но ми се иска още сега да не тровя със "собствени рисунки". Малко ще им е трудно на хората, които навия да търсят корици, след като не са чели ръкописа, но не мисля, че лесно ще ги накарам да прочетат  97стр., затова кратко резюме:

В ръкописа не се разказва за:
-любов;
-приятелство;
-предателство;
-пари;
Разказва се за:
-апатията;
-лудостта;
-мозъка;

Емиии, май е това.

Прилагам началото:

"-Знаеш ли, случвало ми се е да си мисля има ли съдба или не. Така и не стигнах до никакво заключение. Често се питам дали минах случайно от там или трябваше да го направя. И мислил ли си, ако имахме възможност да следим всички действащи лица, като на филм, колко разминавания и нелепости щяхме да видим и дали, ако знаехме всичко това нямаше да вземем съвсем различни решения... и да живеем друг живот.- тя спря за малко и аз видях как мислеше. Сетне кимна на себе си и пак ме погледна. Под очите й в последните години все по-ясно се забелязваха тъмни кръгове. Демоните започваха да я ядат и отвън.
-Знаеш, -продължи тя. – че положението не е много добро. Та, как започна всичко... Седях си на пейката пред блока и пушех. Защото горе не мога. И небрежно в далечината, точно до Големия химически комин на избледнели дебели червени черти, си върви едно петно. Петно с крака, което бавно и тягостно се превърна в силует. „Уф”, помислих си, „в този хубав черно-бял следобед не можеше ли да не идваш...”. Разбираш ме, Тони, аз в този миг имах далеч по-желани неща."