Гората напълно го глътна и той спря.

Гората напълно го глътна и той спря. Цялото тяло го сърбеше и имаше чувство, че по десния глезен, отвътре на лявото бедро, на левия бицепс, зад дясното ухо, в косата му има някакви гадинки, които го хапят и от тях кожата почервенява и възпаленото място тупти. „Съвземи се! Майната им, така или иначе умираш.” От онзи ден (началото на края! Помогнете ми!), в кабинета на доктора, под гърлото му заседна една буца (тумор Страх), която не можеше да преглътне и която разтреперваше цялото му същество. Не можеше да го обясни на Тера. Не можеше да го обясни не само на нея. Повечето му близки се превърнаха в чужди хора, непознати с отвратително съчувствие в очите. Една странна прозрачна стена се издигна около Дани и той остана самотен в центъра й. Единствено Полски го разбра. Полски, неговият приятел, който мина през стената и застана заедно с него в Чистилището. Не му трябваха думи, за да обясни на Полски какво му е, сподели му го с цялото си същество – с жестове, с мисли, с мутиращите си клетки.

Дани се насили и тръгна отново по пътеката. Тя се беше стеснила и няколко малки крачки по-навътре той видя, че след един завой следва плешиво място – дърветата рязко изтъняваха и оголваха продрано сиво небе. Трябваше да признае в името на справедливостта, че става въпрос за познатото му градско небе, но учудващо, точно този участък му беше изключително чуждо – като пейзаж от друга планета. Планетата Смърт. Планетата Страх. Едно зловещо място.

Дани потрепери въпреки че, осъзнаваше, че не му е студено. Кожата му беше настръхнала от нежеланието му да се намира тук, сега. Сам. МРАЗЯ ВИ! Чуваше гадинките как пъплят около него, някаква твар се засили в тревата и се гмурна някъде навътре. Дани си пое дъх шумно и установи, че вече не чува нито птици, нито коли, нито каквито и да е шумове. Тук вече беше дълбоко. Да-а. Полски беше прав. Кучето мръсно, потайно. Старият мошеник Полски. Дани се усмихна. Придърпа чантата към рамото си, пое въздух и продължи напред, право към дупката в Градската гора. (чувстваше се като една своеобразна Алиса... ). Щеше да стигне до дъното. И без това животът е филм.

Провирайки се напред, Дани усети с възбудените си сетива, че всичко наоколо се беше обърнало наопаки – клоните на дърветата дращеха лицето и гърдите му, а корените и стволовете им се извисяваха апокалиптично в небето, ръсейки буци земя наоколо. Светът тук е преобърната чаша, аквариум, който не изтича. Дани вече беше стиснал зъби силно и нищо нямаше значение. Толкова уверено се провираше напред, към непознатото, ужасен от това, което познатият свят му предлага (мъчителна и бърза смърт без право на помилване), че вече дори микробите и мърсотията бяха изчезнали. Някой беше запалил познатия свят и единственият път за Дани беше напред, към дупката в градската гора.

Той точно започна да си мисли, че се тътри безкрайно из дървесните корони, когато леко пред него растителността оредя, тревата се прокъса и една кална и мазна пътека зави точно вдясно. Дани успокои туптенето на сърцето си и направи голяма крачка напред. После още една – пред него се появи мост, който беше на нивото на очите му, а мазната кафява пътека се спускаше право надолу под него, към едно черно петно. Там долу нямаше светлина. Нямаше движение, беше едно мрачно място. Буцата в гърлото му се втвърди и той усети как слюнката, която преглъща се стича бавно върху нея по пътя си към стомаха. Наред с твърдото образувание под гърлото му, някакъв екзотичен гняв го хвана за трахеята, стискайки гушата му отвътре. Дани стисна зъби и започна да слиза бавно по пътеката. Изоставеният мост пред очите му го гледаше със своите високи и изкривени електрически стълбове, които отдавна не светеха. Дори не помнеха какво е електричество - абсолютно ненужни паметници на загниваща цивилизация. Някакво камъче се търкулна надолу и мракът го лапна. На Дани му се стори, че тъмнината погълна дори звука. Господи, защо винаги ни е било страх от тъмното? И защо не сме развили мутация да виждаме в тъмното щом сме заплашени от опасностите, които живеят в него? Прилича на някакъв заговор срещу човечеството – заговор за неговото рязко унищожение – може би спасителен план за планетата, може би бек ъп, ако съвсем оплетем конците. Или заради чудовищата.

Дани доближи тъмното петно и отдолу го лъхна зловонен студ. Светлината леко започваше да пронизва тъмнината под моста, колкото повече той се доближаваше до петното. Нещо го ритна в бъбреците и той отскочи ужасен. Инстинктивно метна чантата на земята и се отдалечи от нея и от хладната зловонна тъмнина под моста. Или очите му вече бяха болни или чантата леко подскачаше. „Шибаният петел!”-помисли си Дани. „Шибана твар!”. Изпитваше омраза към умрялото животно и това го караше да се чувства още по-омерзен - някакво безмозъчно животно го кара да изпитва крайни емоции. Очите му се напълниха със сълзи от яд. Освен това въобще не му се искаше да ходи долу. Седна на калната пътека, която изчезваше в мрака и сложи глава в ръцете си.

-Помогни ми.-прошепна въпреки ясното усещане, че не е сам. Типично за града и странно в гората, дори и в Градската. Сигурно беше пълно с окаяни, вмирисани наркомани и пияници, които идват тук като вкъщи, намират си по нещо сред боклуците и после облягат надрусания си издран кокалест гръб на студените стени на изоставения мост, там, долу – на едно място, забравено от всички, една безбожна пустиня, един мръсен низвергнат покров. Само за миг, хипнотизираният Дани си представи как окаяната човешка останка ляга, с глава, опряна на стената, с ръце прибрани на гърдите, с широко отворени очи и разтреперани устни и мракът я завива и поглъща.

-Да, поглъща ги. – каза Дани тихо.-И сигурно иска да погълне и мен.

 

Google, Images