Дани и Градската гора

CRACK IN THE SKY
ПУКНАТИНА В НЕБЕТО

1. Дани и Градската гора.

Дани стоеше на прага между двата свята – познатия и този, който се криеше зад завоя, вътре в изоставената гора. Стисна очи и пред тях изплуваха спомени – ужасно красиви спомени. С Алекс, когато спаха в житата, с Алекс, когато беше сложил глава в скута й и гледаше черното звездно небе и сънуваше с отворени очи, с Алекс, когато сутринта преди изгрев стояха на паркинга, готови да тръгнат без посока, с Алекс, когато тя едва носеше големия си сак и си тръгваше, Алекс и сестрата с тъмна кожа и светлозелена униформа. Защо точно сега се сети за нея, Дани не знаеше. Все още не. Беше забравил, че я помни.

И краката му тръгнаха сами напред, като смазан робот. Наведе се, за да може да мине под дървото без да го докосне. Имаше чувството, че всичко наоколо е пълно с микроби и спящи спори на болести от ония, които чакат да потънат в плътта ти и да започнат да растат вътре в теб, докато оживеят. Около тясната и странна пътека (няма пътека! Не я виждам! Това не е пътека!), имаше разнообразни боклуци – разноцветни скъсани пликове с пробит смисъл, почернели детски играчки със зловещи очи, смачкани хартии с изтрито съдържание, прозрачни пластмаси, извити като корем на стар телевизор. Пътеката се стесняваше и свиваше право пропорционално на гората, която се сгъстяваше и уголемяваше – изоставената в града гора се готвеше да го погълне. Но Дани го очакваше, защото го предупредиха, че може да стане така. В крайна сметка мистериозността беше необходима съставка, за да се получи магията, която той беше дошъл да търси. Вляво от него бучаха автомобилите и той постепенно слизаше под нивото на мантинелата. Потъваше. Мисълта за заразите, които танцуват около него го караше да трепери едва доловимо. Чуваше ръмженето на колите сякаш бяха зад стъклена преграда, докато собствените му стъпки отекваха гръмотевично наоколо. Духът около него беше зловещ. Гората беше импровизирана, малка, атавизъм от времето, когато е владеела Града. Сега беше поредното заразено и неизлечимо болно дете на Града. Босите прасци на Дани се докоснаха до тревата и това накара стомаха му да се обърне, сякаш тънък и извит пръст бърка в гърлото му и дращи настойчиво отвътре. През ноздрите до мозъка му достигна някаква зловонна миризма, която правеше въздуха спарен и труден за дишане. Очите му се насълзиха и той спря на място, леко прегърбен, за да не се докосне до странните мръсни листа на дървото над него. Потърси небето с очи, но не го видя. Беше се накъсало и стопило, закрито от плетеница изродени клони и посивели от прах листа. Сърцето му туптеше или прекалено бавно или прекалено бързо. Не трябваше да спира. Почувства как по тялото му лазят твари, ларви, пръсти. Потри силно кожата на ръцете си и се прокле, че не обу дълги панталони и затворени обувки. Истината е, че тръгна съвсем неподготвен. Не си взе вода, нито джобно ножче, нито фенер, нито въже, нито кибрит, нито отварачка, нито връхна дреха, нито Библията или нещо подобно. Носеше само дребни банкноти, малко монети, часовник, таблет, лична карта, шофьорска книжка, едра връзка ключове, разписка за наличността по сметката си и два кокоши крака, увити в салфетка на сини пеперуди, нашарена с петна засъхнала кръв.

В мига, в който сутринта, точно преди да излезе, оставяйки Тера да спи, отвори хладилника и извади оттам двата крака, които беше увил още живи, му стана ясно, че ще го направи. В началото естествено беше скептичен към новината, че жената под моста може да махне рака му. Чувстваше се развеселен от това как неизлечимо болните стават мишена за всякакви откачалки и паранормални течения. Той се грижеше сам за себе си. Но ето, че вчера, едва три дни след му казаха за нея, Дани излезе в четири часа от работа, отиде до животинския пазар (единствения, който знаеше) и купи голям шарен петел, който беше вперил жълто-оранжевото си немигащо око в него. Гледаше го злобно. Веднага щом подаде парите на неприятния продавач, Дани стисна здраво петела и се запъти бързо към колата. Усещаше как пръстите му се потят и птицата се мята силно и безумно, закачайки ноктите на краката си по кожата и бялата му риза. Когато стигна до колата, Дани отвори задната врата и привърза човката на петела с бял ластичен бинт (не беше най-доброто му решение, но поне се беше подготвил) и краката с тънко въже. Почувства се като лекар. Или като Норман Бейтс в някаква птича версия. Хората превъртат и от по- малко. Тънка усмивка пролази по устните му. Петелът започна да маха с криле и да подскача по задната седалка на чистата му кола. Дани го напсува и залепи крилата му с лейкопласт, който държеше в жабката си, в случай че Тера се среже. Хвърли обездвижената птица на задната седалка и тежко седна на шофьорското място. Точно тогава осъзна, че е повярвал, че ще отиде при жената под моста и ще направи, каквото тя му каже, само и само да живее. Стисна с две ръце волана, опря чело в него и зарида сухо, осъзнавайки, че страхът от болката и смъртта го бяха превърнали в откачалка, в човек загубил достойнството си, в страхливец.