Провирайки се между пролетните листа и треви, разтягащи пипала към него, Дани...

Провирайки се между пролетните листа и треви, разтягащи пипала към него, Дани си каза, че е повярвал, само защото му го каза Полски. Полски е най-добрият му приятел и абсолютен атеист. Преди три дни седяха навън, на пейката пред къщата на Кора. Полски точно беше метнал тавата агнешко във фурната и двамата с Дани излязоха на въздух. Нощта беше пълна с аромати и Дани за пореден път се убеди, че тук се чувства като у дома си. Бяха минали три месеца, откакто му поставиха диагнозата (Смърт! БЕЗ ПРАВО НА ПОМИЛВАНЕ!). Полски смукна от пурата си и загледа звездното небе.

-Дани, трябва да ти кажа нещо.-Полски очевидно ровеше из съзнанието си в търсене на точните думи, искаше да бъде пестелив. Дани спря поглед на издължилото се и някак странно лице на приятеля си.

От мига, в който му каза че е болен (Смърт! Без право на помилване...), до тази вечер Дани усещаше, че Полски е напрегнат. Отдаваше го на отвратителността на новината, но чак тази вечер разбра, че става въпрос за нещо друго – за разрив в душата на Полски. Двамата се познаваха от години, бяха състуденти и почти като между любовници, между тях имаше една невидима връзка, имаха свой начин на общуване, свой общ свят.

-Знам как можеш да се оправиш.-каза Полски, преглъщайки сухо.

Дани вдигна вежди, изключително учуден от това, което чу.

-Какви ги говориш? –чу себе си Дани.-Ти не си лекар. Макар че не мисля, че въобще има човек, който може да ми помогне, лекар или не.

Дани въздъхна, огорчен от песимизма в думите си.

Полски замълча и в този миг Дани го почувства ужасно чужд. Сякаш някъде много дълбоко в себе си той имаше тайни, странни, зловонни тайни, които никога досега не бе позволил Дани да подуши. Но ето, че ситуацията го принуждаваше. Явно болестта (смърт... миришеш на смърт) на Дани се готвеше да накара Полски да извади от едно мрачно място в душата си, някаква гадна тайна.

-Какво става, Полски?-попита Дани бавно, втренчен в разширените черни зеници на приятеля си.

Младият мъж срещу него стоеше неподвижно и беше напрегнат.

-Знам как можеш да се оправиш.-повтори той бавно.

-Никой не знае.-каза Дани тихо и се вгледа във върховете на обувките си, раздразнен от неадекватното поведение на приятеля си. Откачил ли е? „В крайна сметка всички... всички умираме. Нали така?...”.

Полски загаси внимателно пурата си в розов пепелник във формата на пеперуда, поставен от Кора на парапета на верандата и влезе вътре, влачейки пантофите си със стържещ звук. Дани се замисли как ли Кора понася този отвратителен звук и се стресна от собствената си мисъл – беше чувал звука хиляди пъти и сега за първи път той го раздразни. Очите на Дани се разшириха от ужас – ужас, че мутиращите клетки в тялото му ще го отделят от всички, от Тера, от Полски, от него самия. „Ще се превърна ли в егоистично чудовище, помитащо всички и всичко в агонията си?” – изведнъж този въпрос жегна сърцето му, повече отколкото страха от смъртта. Страх от израждане, от озверяване... Спомни си как гигантският Горски дух, чиято отсечена еленска глава попадна в ръцете на принцеса Мононоке, започна да помита всичко и всички, падайки към обгорената земя. Няма значение дали си добър или зъл стихията те помита.

-Хайде, Дани.-чу гласа на Тера, въпреки че звучеше като Кора. Викаха го за вечеря.

„Хайде, Дани!”-помисли си той и потъна навътре. Градската гора започна да става все по-странна. Слънцето се скри от позеленелите листа на дърветата. Градските шумове се чуваха вън от големия балон, прозрачен, но поглъщащ. „Там е дълбоко” - му каза новият Полски, този странен мъж, който му беше най-добър приятел в продължение на повече от десет години. И Дани наистина почувства, че тук е дълбоко. Не беше много сигурен дали цялата застрашителност на Градската гора не се дължи на болните му клетки и на описанието на Полски, повече отколкото на самото място. Може би в живота си преди би се надсмял над бактериите и микробите, над странните гъгнещи звуци, над неестественото движение на тревите и храстите. Може би мъжът отпреди щеше смело да влезе и да излезе непроменен от тази гора. Може би мъжът от преди... Може би, но колкото и да скърбеше Дани, дълбоко в себе си знаеше, че този мъж го няма вече.. Вече е друго. Вече е ходещ труп. Много често съзнанието му го нараняваше като го караше да забравя болестта и да я преоткрива отново и отново с всяка ужасна подробност. „Какво топло слънце, какви хубави къдрици, разпилени по възглавницата до мен, колко силни са ръцете ми, аз съм щастлив” и после погледът му се спира върху посивелите вени и той разбира, че кошмарът всъщност е действителността. Сменили са си местата. Болестта е тук в тялото му, движи се и го унищожава. Здравият и могъщ Дани е нереален, остана там, в съня.
...
Провирайки се между пролетните листа и треви, разтягащи пипала към него, Дани си каза, че е повярвал, само защото му го каза Полски. Полски е най-добрият му приятел и абсолютен атеист. Преди три дни седяха навън, на пейката пред къщата на Кора. Полски точно беше метнал тавата агнешко във фурната и двамата с Дани излязоха на въздух. Нощта беше пълна с аромати и Дани за пореден път се убеди, че тук се чувства като у дома си. Бяха минали три месеца, откакто му поставиха диагнозата (Смърт! БЕЗ ПРАВО НА ПОМИЛВАНЕ!). Полски смукна от пурата си и загледа звездното небе.
-Дани, трябва да ти кажа нещо.-Полски очевидно ровеше из съзнанието си в търсене на точните думи, искаше да бъде пестелив. Дани спря поглед на издължилото се и някак странно лице на приятеля си.
От мига, в който му каза че е болен (Смърт! Без право на помилване...), до тази вечер Дани усещаше, че Полски е напрегнат. Отдаваше го на отвратителността на новината, но чак тази вечер разбра, че става въпрос за нещо друго – за разрив в душата на Полски. Двамата се познаваха от години, бяха състуденти и почти като между любовници, между тях имаше една невидима връзка, имаха свой начин на общуване, свой общ свят.
-Знам как можеш да се оправиш.-каза Полски, преглъщайки сухо.
Дани вдигна вежди, изключително учуден от това, което чу.
-Какви ги говориш? –чу себе си Дани.-Ти не си лекар. Макар че не мисля, че въобще има човек, който може да ми помогне, лекар или не.
Дани въздъхна, огорчен от песимизма в думите си.
Полски замълча и в този миг Дани го почувства ужасно чужд. Сякаш някъде много дълбоко в себе си той имаше тайни, странни, зловонни тайни, които никога досега не бе позволил Дани да подуши. Но ето, че ситуацията го принуждаваше. Явно болестта (смърт... миришеш на смърт) на Дани се готвеше да накара Полски да извади от едно мрачно място в душата си, някаква гадна тайна.
-Какво става, Полски?-попита Дани бавно, втренчен в разширените черни зеници на приятеля си.
Младият мъж срещу него стоеше неподвижно и беше напрегнат.
-Знам как можеш да се оправиш.-повтори той бавно.
-Никой не знае.-каза Дани тихо и се вгледа във върховете на обувките си, раздразнен от неадекватното поведение на приятеля си. Откачил ли е? „В крайна сметка всички... всички умираме. Нали така?...”.
Полски загаси внимателно пурата си в розов пепелник във формата на пеперуда, поставен от Кора на парапета на верандата и влезе вътре, влачейки пантофите си със стържещ звук. Дани се замисли как ли Кора понася този отвратителен звук и се стресна от собствената си мисъл – беше чувал звука хиляди пъти и сега за първи път той го раздразни. Очите на Дани се разшириха от ужас – ужас, че мутиращите клетки в тялото му ще го отделят от всички, от Тера, от Полски, от него самия. „Ще се превърна ли в егоистично чудовище, помитащо всички и всичко в агонията си?” – изведнъж този въпрос жегна сърцето му, повече отколкото страха от смъртта. Страх от израждане, от озверяване... Спомни си как гигантският Горски дух, чиято отсечена еленска глава попадна в ръцете на принцеса Мононоке, започна да помита всичко и всички, падайки към обгорената земя. Няма значение дали си добър или зъл стихията те помита.
-Хайде, Дани.-чу гласа на Тера, въпреки че звучеше като Кора. Викаха го за вечеря.
„Хайде, Дани!”-помисли си той и потъна навътре. Градската гора започна да става все по-странна. Слънцето се скри от позеленелите листа на дърветата. Градските шумове се чуваха вън от големия балон, прозрачен, но поглъщащ. „Там е дълбоко” - му каза новият Полски, този странен мъж, който му беше най-добър приятел в продължение на повече от десет години. И Дани наистина почувства, че тук е дълбоко. Не беше много сигурен дали цялата застрашителност на Градската гора не се дължи на болните му клетки и на описанието на Полски, повече отколкото на самото място. Може би в живота си преди би се надсмял над бактериите и микробите, над странните гъгнещи звуци, над неестественото движение на тревите и храстите. Може би мъжът отпреди щеше смело да влезе и да излезе непроменен от тази гора. Може би мъжът от преди... Може би, но колкото и да скърбеше Дани, дълбоко в себе си знаеше, че този мъж го няма вече.. Вече е друго. Вече е ходещ труп. Много често съзнанието му го нараняваше като го караше да забравя болестта и да я преоткрива отново и отново с всяка ужасна подробност. „Какво топло слънце, какви хубави къдрици, разпилени по възглавницата до мен, колко силни са ръцете ми, аз съм щастлив” и после погледът му се спира върху посивелите вени и той разбира, че кошмарът всъщност е действителността. Сменили са си местата. Болестта е тук в тялото му, движи се и го унищожава. Здравият и могъщ Дани е нереален, остана там, в съня.
  Google, Images