Провирайки се между пролетните листа и треви, разтягащи пипала към него, Дани...

Провирайки се между пролетните листа и треви, разтягащи пипала към него, Дани си каза, че е повярвал, само защото му го каза Полски. Полски е най-добрият му приятел и абсолютен атеист. Преди три дни седяха навън, на пейката пред къщата на Кора. Полски точно беше метнал тавата агнешко във фурната и двамата с Дани излязоха на въздух. Нощта беше пълна с аромати и Дани за пореден път се убеди, че тук се чувства като у дома си. Бяха минали три месеца, откакто му поставиха диагнозата (Смърт! БЕЗ ПРАВО НА ПОМИЛВАНЕ!). Полски смукна от пурата си и загледа звездното небе.

-Дани, трябва да ти кажа нещо.-Полски очевидно ровеше из съзнанието си в търсене на точните думи, искаше да бъде пестелив. Дани спря поглед на издължилото се и някак странно лице на приятеля си.

От мига, в който му каза че е болен (Смърт! Без право на помилване...), до тази вечер Дани усещаше, че Полски е напрегнат. Отдаваше го на отвратителността на новината, но чак тази вечер разбра, че става въпрос за нещо друго – за разрив в душата на Полски. Двамата се познаваха от години, бяха състуденти и почти като между любовници, между тях имаше една невидима връзка, имаха свой начин на общуване, свой общ свят.

-Знам как можеш да се оправиш.-каза Полски, преглъщайки сухо.

Дани вдигна вежди, изключително учуден от това, което чу.

-Какви ги говориш? –чу себе си Дани.-Ти не си лекар. Макар че не мисля, че въобще има човек, който може да ми помогне, лекар или не.

Дани въздъхна, огорчен от песимизма в думите си.

Полски замълча и в този миг Дани го почувства ужасно чужд. Сякаш някъде много дълбоко в себе си той имаше тайни, странни, зловонни тайни, които никога досега не бе позволил Дани да подуши. Но ето, че ситуацията го принуждаваше. Явно болестта (смърт... миришеш на смърт) на Дани се готвеше да накара Полски да извади от едно мрачно място в душата си, някаква гадна тайна.

-Какво става, Полски?-попита Дани бавно, втренчен в разширените черни зеници на приятеля си.

Младият мъж срещу него стоеше неподвижно и беше напрегнат.

-Знам как можеш да се оправиш.-повтори той бавно.

-Никой не знае.-каза Дани тихо и се вгледа във върховете на обувките си, раздразнен от неадекватното поведение на приятеля си. Откачил ли е? „В крайна сметка всички... всички умираме. Нали така?...”.

Полски загаси внимателно пурата си в розов пепелник във формата на пеперуда, поставен от Кора на парапета на верандата и влезе вътре, влачейки пантофите си със стържещ звук. Дани се замисли как ли Кора понася този отвратителен звук и се стресна от собствената си мисъл – беше чувал звука хиляди пъти и сега за първи път той го раздразни. Очите на Дани се разшириха от ужас – ужас, че мутиращите клетки в тялото му ще го отделят от всички, от Тера, от Полски, от него самия. „Ще се превърна ли в егоистично чудовище, помитащо всички и всичко в агонията си?” – изведнъж този въпрос жегна сърцето му, повече отколкото страха от смъртта. Страх от израждане, от озверяване... Спомни си как гигантският Горски дух, чиято отсечена еленска глава попадна в ръцете на принцеса Мононоке, започна да помита всичко и всички, падайки към обгорената земя. Няма значение дали си добър или зъл стихията те помита.

-Хайде, Дани.-чу гласа на Тера, въпреки че звучеше като Кора. Викаха го за вечеря.

„Хайде, Дани!”-помисли си той и потъна навътре. Градската гора започна да става все по-странна. Слънцето се скри от позеленелите листа на дърветата. Градските шумове се чуваха вън от големия балон, прозрачен, но поглъщащ. „Там е дълбоко” - му каза новият Полски, този странен мъж, който му беше най-добър приятел в продължение на повече от десет години. И Дани наистина почувства, че тук е дълбоко. Не беше много сигурен дали цялата застрашителност на Градската гора не се дължи на болните му клетки и на описанието на Полски, повече отколкото на самото място. Може би в живота си преди би се надсмял над бактериите и микробите, над странните гъгнещи звуци, над неестественото движение на тревите и храстите. Може би мъжът отпреди щеше смело да влезе и да излезе непроменен от тази гора. Може би мъжът от преди... Може би, но колкото и да скърбеше Дани, дълбоко в себе си знаеше, че този мъж го няма вече.. Вече е друго. Вече е ходещ труп. Много често съзнанието му го нараняваше като го караше да забравя болестта и да я преоткрива отново и отново с всяка ужасна подробност. „Какво топло слънце, какви хубави къдрици, разпилени по възглавницата до мен, колко силни са ръцете ми, аз съм щастлив” и после погледът му се спира върху посивелите вени и той разбира, че кошмарът всъщност е действителността. Сменили са си местата. Болестта е тук в тялото му, движи се и го унищожава. Здравият и могъщ Дани е нереален, остана там, в съня.
...
Провирайки се между пролетните листа и треви, разтягащи пипала към него, Дани си каза, че е повярвал, само защото му го каза Полски. Полски е най-добрият му приятел и абсолютен атеист. Преди три дни седяха навън, на пейката пред къщата на Кора. Полски точно беше метнал тавата агнешко във фурната и двамата с Дани излязоха на въздух. Нощта беше пълна с аромати и Дани за пореден път се убеди, че тук се чувства като у дома си. Бяха минали три месеца, откакто му поставиха диагнозата (Смърт! БЕЗ ПРАВО НА ПОМИЛВАНЕ!). Полски смукна от пурата си и загледа звездното небе.
-Дани, трябва да ти кажа нещо.-Полски очевидно ровеше из съзнанието си в търсене на точните думи, искаше да бъде пестелив. Дани спря поглед на издължилото се и някак странно лице на приятеля си.
От мига, в който му каза че е болен (Смърт! Без право на помилване...), до тази вечер Дани усещаше, че Полски е напрегнат. Отдаваше го на отвратителността на новината, но чак тази вечер разбра, че става въпрос за нещо друго – за разрив в душата на Полски. Двамата се познаваха от години, бяха състуденти и почти като между любовници, между тях имаше една невидима връзка, имаха свой начин на общуване, свой общ свят.
-Знам как можеш да се оправиш.-каза Полски, преглъщайки сухо.
Дани вдигна вежди, изключително учуден от това, което чу.
-Какви ги говориш? –чу себе си Дани.-Ти не си лекар. Макар че не мисля, че въобще има човек, който може да ми помогне, лекар или не.
Дани въздъхна, огорчен от песимизма в думите си.
Полски замълча и в този миг Дани го почувства ужасно чужд. Сякаш някъде много дълбоко в себе си той имаше тайни, странни, зловонни тайни, които никога досега не бе позволил Дани да подуши. Но ето, че ситуацията го принуждаваше. Явно болестта (смърт... миришеш на смърт) на Дани се готвеше да накара Полски да извади от едно мрачно място в душата си, някаква гадна тайна.
-Какво става, Полски?-попита Дани бавно, втренчен в разширените черни зеници на приятеля си.
Младият мъж срещу него стоеше неподвижно и беше напрегнат.
-Знам как можеш да се оправиш.-повтори той бавно.
-Никой не знае.-каза Дани тихо и се вгледа във върховете на обувките си, раздразнен от неадекватното поведение на приятеля си. Откачил ли е? „В крайна сметка всички... всички умираме. Нали така?...”.
Полски загаси внимателно пурата си в розов пепелник във формата на пеперуда, поставен от Кора на парапета на верандата и влезе вътре, влачейки пантофите си със стържещ звук. Дани се замисли как ли Кора понася този отвратителен звук и се стресна от собствената си мисъл – беше чувал звука хиляди пъти и сега за първи път той го раздразни. Очите на Дани се разшириха от ужас – ужас, че мутиращите клетки в тялото му ще го отделят от всички, от Тера, от Полски, от него самия. „Ще се превърна ли в егоистично чудовище, помитащо всички и всичко в агонията си?” – изведнъж този въпрос жегна сърцето му, повече отколкото страха от смъртта. Страх от израждане, от озверяване... Спомни си как гигантският Горски дух, чиято отсечена еленска глава попадна в ръцете на принцеса Мононоке, започна да помита всичко и всички, падайки към обгорената земя. Няма значение дали си добър или зъл стихията те помита.
-Хайде, Дани.-чу гласа на Тера, въпреки че звучеше като Кора. Викаха го за вечеря.
„Хайде, Дани!”-помисли си той и потъна навътре. Градската гора започна да става все по-странна. Слънцето се скри от позеленелите листа на дърветата. Градските шумове се чуваха вън от големия балон, прозрачен, но поглъщащ. „Там е дълбоко” - му каза новият Полски, този странен мъж, който му беше най-добър приятел в продължение на повече от десет години. И Дани наистина почувства, че тук е дълбоко. Не беше много сигурен дали цялата застрашителност на Градската гора не се дължи на болните му клетки и на описанието на Полски, повече отколкото на самото място. Може би в живота си преди би се надсмял над бактериите и микробите, над странните гъгнещи звуци, над неестественото движение на тревите и храстите. Може би мъжът отпреди щеше смело да влезе и да излезе непроменен от тази гора. Може би мъжът от преди... Може би, но колкото и да скърбеше Дани, дълбоко в себе си знаеше, че този мъж го няма вече.. Вече е друго. Вече е ходещ труп. Много често съзнанието му го нараняваше като го караше да забравя болестта и да я преоткрива отново и отново с всяка ужасна подробност. „Какво топло слънце, какви хубави къдрици, разпилени по възглавницата до мен, колко силни са ръцете ми, аз съм щастлив” и после погледът му се спира върху посивелите вени и той разбира, че кошмарът всъщност е действителността. Сменили са си местата. Болестта е тук в тялото му, движи се и го унищожава. Здравият и могъщ Дани е нереален, остана там, в съня.
  Google, Images

Crack in the sky

CRACK IN THE SKY

1. Dannie and the City forest

Dannie stood silently on the doorstep between two worlds – the well-known and that one lying there right after the turn, deep inside the forsaken forest. He closed his eyes and memories emerged – tremendously beautiful memories. Alex, when they slept in the wheat fields, when his head was lying in her lap watching the dark sky and dreaming with his eyes open, Alex, when they were sitting there, in the parking lot, early in the morning long before the sun rise, willing to start off with no direction, Alex, hardly carrying her traveling bag while leaving, Alex and the nurse with dark skin and light green uniform. Why did he recall on Alex at this precise moment Dannie did not know. Not just yet.

And his legs started moving as on their own will, like well greased robot. Dannie heeled in order to pass under a tree without touching it. He had this feeling that the surrounding was filled with germs, rising spores of illnesses, waiting to sink into his flesh, to start growing inside him until they become alive. Along the narrow and odd path (there is no fucking path! I cannot see it! This is not a path at all!) garbage was spread – colorful ripped bags with lost meaning, rusty kids’ toys with sinister eyes, shabby papers with erased content, transparent plastics, curved as the midriff of an old TV. The path was getting narrower and shrank as the forest became thicker and larger – the forgotten forest in the city was about to consume Dannie. But he was expecting this, he was warned, and as he thought - prepared. After all, the mystery was an irreplaceable ingredient of the magic he came to look for. On his left the cars were still roaring as Dannie was gradually climbing down beneath the safety fence of the road. He was in fact sinking. The thought of the contagion dancing round him, filling the air with their invisible menace, made him shiver. The roaring of the cars gradually disappeared hidden in a glass balloon – the real life, now Dannie was completely absorbed by the alternative reality. His footsteps were now echoing, striking like thunders in the dead silence of the City forest. The spirits that surrounded him were ill-boding.

That forest was small, atavism of the time when She reigned over the City. Now She turned out to be another infected and terminally ill child of the City. The bear calves of Dannie touched the grass and this made his stomach turn as if a crooked finger was scratching his throat from inside. Through his nostrils straight to his brain some fetid smell was coming that made the air hard to breathe. His eyes filled with tears and he stopped, slightly bent so he would not touch the strange dirty leaves of the tree over his head. He searched the sky with eyes – the good old sky he knew since forever - but could not see it. It appeared that at that moment the sky was gone – it has ripped, in the same time was shrinking, and eventually it ended covered in a tangle of deformed branches and dusty grey leaves.

Dannie’s heart was beating either too fast or too slow. He should not stop walking. For a second he felt thousand beings, fingers crawling all over his skin. He started rubbing his skin; he really wanted these things away. He cursed himself for not putting any long leg trousers. The truth is that he was completely unprepared for what was lying ahead of him – no water in his bag, no pocket knife, no flashlight, no rope, no matches, no tin opener, no warm cloth, no Bible or something. He only got some change, wrist watch, tablet, ID card, driving license, large string of keys, receipt for current account balance and two rooster legs, rolled in a white table napkin with blue butterflies, covered in dried blood stains.

At the very moment when early in the morning right before heading off to work, Dannie opened the refrigerator and took the two, not quite well packed rooster legs, at that moment he realized he was going to actually do it. In the beginning naturally he was extremely skeptical about the news that the woman living under the bridge was able to cure his cancer. For his entire lifetime he was taunted with those sick people beyond remedy who were targets of all kind of crackpots and paranormal geeks trying to offer them the ultimate cure. Dannie used to be completely capable of taking care of himself. And yet, yesterday, only three days after he was told about the woman under the bridge, he left work at four o’clock, went to the animal market (the only one he knew) and bought big colorful rooster that kept looking straight at Dannie during the whole time with its never blinking yellow-red eye. The fucking bird was looking daggers. Right after paying to the short man with wrinkled sad face, Dannie grabbed the rooster and headed quickly towards his car. He felt his fingers sweating and the bird was flapping strong and mindless, scratching his skin and his white long sleeve shirt with its sharp claws. . When Dannie reached the car he opened the back door and tied with one hand the peek of the rooster with white plastic roller (it was not his best decision but at least it was some preparation in advance) and his legs with thin rope. Just for a second he felt like a doctor. Or some kinky version of Norman Bates. People have snapped for less. Slight smile stretched his mouth. The rooster started jumping and waving with his wings all over the back seat of his recently washed car. Dannie swore at the cock and stuck his wings with the sticking plaster he kept in a compartment in the car, in case Terra hurt herself. He then threw the immobilized bird in the back and sat heavily on the driver’s seat. At this moment he subconsciously knew that he had believed; he was going to pay a visit at this woman living under the bridge deep in the City forest; and above all he was going to do what she told him to, anything, just to continue living. He pressed the wheel with his hands, rested his forehead against it and started crying with no tears, realizing that his fear of death and pain had finally turned him into a looney, a man who had lost his precious dignity, a coward. 
Photo by Google, Images 
http://en.wikipedia.org/wiki/Norman_Bates
above mendtioned

Дани и Градската гора

CRACK IN THE SKY
ПУКНАТИНА В НЕБЕТО

1. Дани и Градската гора.

Дани стоеше на прага между двата свята – познатия и този, който се криеше зад завоя, вътре в изоставената гора. Стисна очи и пред тях изплуваха спомени – ужасно красиви спомени. С Алекс, когато спаха в житата, с Алекс, когато беше сложил глава в скута й и гледаше черното звездно небе и сънуваше с отворени очи, с Алекс, когато сутринта преди изгрев стояха на паркинга, готови да тръгнат без посока, с Алекс, когато тя едва носеше големия си сак и си тръгваше, Алекс и сестрата с тъмна кожа и светлозелена униформа. Защо точно сега се сети за нея, Дани не знаеше. Все още не. Беше забравил, че я помни.

И краката му тръгнаха сами напред, като смазан робот. Наведе се, за да може да мине под дървото без да го докосне. Имаше чувството, че всичко наоколо е пълно с микроби и спящи спори на болести от ония, които чакат да потънат в плътта ти и да започнат да растат вътре в теб, докато оживеят. Около тясната и странна пътека (няма пътека! Не я виждам! Това не е пътека!), имаше разнообразни боклуци – разноцветни скъсани пликове с пробит смисъл, почернели детски играчки със зловещи очи, смачкани хартии с изтрито съдържание, прозрачни пластмаси, извити като корем на стар телевизор. Пътеката се стесняваше и свиваше право пропорционално на гората, която се сгъстяваше и уголемяваше – изоставената в града гора се готвеше да го погълне. Но Дани го очакваше, защото го предупредиха, че може да стане така. В крайна сметка мистериозността беше необходима съставка, за да се получи магията, която той беше дошъл да търси. Вляво от него бучаха автомобилите и той постепенно слизаше под нивото на мантинелата. Потъваше. Мисълта за заразите, които танцуват около него го караше да трепери едва доловимо. Чуваше ръмженето на колите сякаш бяха зад стъклена преграда, докато собствените му стъпки отекваха гръмотевично наоколо. Духът около него беше зловещ. Гората беше импровизирана, малка, атавизъм от времето, когато е владеела Града. Сега беше поредното заразено и неизлечимо болно дете на Града. Босите прасци на Дани се докоснаха до тревата и това накара стомаха му да се обърне, сякаш тънък и извит пръст бърка в гърлото му и дращи настойчиво отвътре. През ноздрите до мозъка му достигна някаква зловонна миризма, която правеше въздуха спарен и труден за дишане. Очите му се насълзиха и той спря на място, леко прегърбен, за да не се докосне до странните мръсни листа на дървото над него. Потърси небето с очи, но не го видя. Беше се накъсало и стопило, закрито от плетеница изродени клони и посивели от прах листа. Сърцето му туптеше или прекалено бавно или прекалено бързо. Не трябваше да спира. Почувства как по тялото му лазят твари, ларви, пръсти. Потри силно кожата на ръцете си и се прокле, че не обу дълги панталони и затворени обувки. Истината е, че тръгна съвсем неподготвен. Не си взе вода, нито джобно ножче, нито фенер, нито въже, нито кибрит, нито отварачка, нито връхна дреха, нито Библията или нещо подобно. Носеше само дребни банкноти, малко монети, часовник, таблет, лична карта, шофьорска книжка, едра връзка ключове, разписка за наличността по сметката си и два кокоши крака, увити в салфетка на сини пеперуди, нашарена с петна засъхнала кръв.

В мига, в който сутринта, точно преди да излезе, оставяйки Тера да спи, отвори хладилника и извади оттам двата крака, които беше увил още живи, му стана ясно, че ще го направи. В началото естествено беше скептичен към новината, че жената под моста може да махне рака му. Чувстваше се развеселен от това как неизлечимо болните стават мишена за всякакви откачалки и паранормални течения. Той се грижеше сам за себе си. Но ето, че вчера, едва три дни след му казаха за нея, Дани излезе в четири часа от работа, отиде до животинския пазар (единствения, който знаеше) и купи голям шарен петел, който беше вперил жълто-оранжевото си немигащо око в него. Гледаше го злобно. Веднага щом подаде парите на неприятния продавач, Дани стисна здраво петела и се запъти бързо към колата. Усещаше как пръстите му се потят и птицата се мята силно и безумно, закачайки ноктите на краката си по кожата и бялата му риза. Когато стигна до колата, Дани отвори задната врата и привърза човката на петела с бял ластичен бинт (не беше най-доброто му решение, но поне се беше подготвил) и краката с тънко въже. Почувства се като лекар. Или като Норман Бейтс в някаква птича версия. Хората превъртат и от по- малко. Тънка усмивка пролази по устните му. Петелът започна да маха с криле и да подскача по задната седалка на чистата му кола. Дани го напсува и залепи крилата му с лейкопласт, който държеше в жабката си, в случай че Тера се среже. Хвърли обездвижената птица на задната седалка и тежко седна на шофьорското място. Точно тогава осъзна, че е повярвал, че ще отиде при жената под моста и ще направи, каквото тя му каже, само и само да живее. Стисна с две ръце волана, опря чело в него и зарида сухо, осъзнавайки, че страхът от болката и смъртта го бяха превърнали в откачалка, в човек загубил достойнството си, в страхливец.

Self improvement is masturbation. Now self destruction...?
Книгата е нова. Годината също. Със сигурност сме преосмислили разни неща, които витаят без посока в душата. Или не. Струва ми се, че има прекалено много страх в мотивите за действията ни тези дни. Прекалено много неща за губене, прекалено малко време. И гневът, който се напластява по улиците, по спирките, по дърветата. В Градската гора започва историята...:)
Follows Пукнатина в небето, Рая Стоянова